Aventura

Монахинята

Разхождам се по уличките на Белгия, в едно малко и кокетно градче, а до един манастир: "Какво виждат очите ми?" - монахиня, вторачила поглед в минувачите от прозореца на заведение, съседното на обителта. Монахините не са това, което бяха!

Дребосъчета

Обадиха ми се! Случая ме завари на работното място. Една скъпа за мен приятелка ми бе позвънила, за да помогнем на четири малки кученца, които се оказа, че все още са бебенца и не могат да се хранят сами, а трябва някой да им помага - бяха захвърлени на произвола на съдбата.Така, аз оставих работата и отидох на нужното място.Купихме мляко и едно - по едно ги нахранихме, а те малкита дребосъчета, лакумо ни смучеха пръстите.За тях, те бяха специаалитета на заведението. Сложихме ги в кашонче и вечерта ги прибрах на топло в общежитията и така в продължение на 10 дни, докато проходиха и проядоха(вече си имаха зъбки и си ги използваха по предназначение). През първите дни бяха точно, както истински бебета - на всеки 1 час и половина ме будеха, защото бяха за пореден път изгладнели.Изморяваха ме, но същеврменно така ме радваха, че не ми правеше впечатление умората.Всяка сутрин ги вземах с кашончето от общежитията и ги оставях там, откъдето ги взимах вечер, а през деня всички студенти се грижаха за тях. Те в никакъв случай не стояха гладнички - мине един студент,даде им малко, мине друг,пак така, докато за няколко дни не станаха на "томбачета", коремчетата им се триеха в земята.Междувременно, приятелите бяха пуснали обяви, за да им потърсим дом - доста хора откликнаха, но в крайна сметка една състудентка ги взе и си ги отнесе в родното място.Така и завърши моята/нашата история - как група задружни,макар и по отделно студенти, успяхме да си отгледаме четири малки бебчета и да ги спасим от смърта, която ги грозеше.

Хитрец

Както всяка история, така и тази започва с...

Имало едно време, един човек, който тръгнал на пазар в съседното село. Поводът бил, че трябвало да направи курбан и затова искал да купи агне, тъй като там били на изгода. Отишъл нашият герой до мястото и намерил това, което търсел, но тъй като бил беден и си нямал каручка, метнал животното на гърба си. Така и тръгнал, с бодра стъпка и подритвайки камъчетата по калдъръма. Не щеш ли, като излязъл от селото, на пътя забелязал чисто нов чепик, но не го взел, защото само един, никак не му вършел работа. Продължил да върви по навития като змия път и след около хиляда стъпки видял другия чепик. Изморен, снел агнето от плещите си и го вързал за близкото дърво, защото поел обратно, за да вземе намереното.

Това чакал и хитрецът, който го дебнел зад близките храсти, натоварил агнето и дим да го няма.

След като се върнал човекът ахнал и започнал да се тюхка. Тогава той разбрал и се поучил, че по-добре да се радваш на това, което имаш, а не да гониш онова, което нямаш, защото в повечето случаи се оказва блян.

Златистата шир

Залезът е тъй прекрасен, че човек остава без думи, за да го опише напълно.Гледайки златистото небе, за миг усещаш, че живееш, усещаш истински красивото, усещаш божественото и неознаваемото в природата.Виждаш, че нещо толкова мимолетно, ти дава толкова много и как слънчевите лъчи се спускат от небосвода, дарявайки ти за последно топлината си. Тази топлина е не просто физическа, а емоционално наситена, животворяща.Да почерпим вдъхновение от нея!

Ретро съборът

На брега на езерото съм, някъде в Америка. Разхождам се по зеления килим от окосена трева, а покрай мен е заобиколено от "наточени" ретро автомобили. Слънцето се спуска над тях и аз ги виждам в целият им блясък - толкова лъскави, че могат да те заслепят и ти си казваш наум - нима тази кола е на годините на баба ми?!Продължавам да криволича между тях и не мога да им се насладя, такова изящество - "живо" изкуство, претворяването на метала в това вдъхновение, с което може да пориш вятъра и да чувстваш, че живееш.Те те грабват не само с удобството и лукса, който излъчват, а с това, че всеки един автомобил е по своему уникален. А да си уникален, значи да си индивидуален, начин по които да изразиш себе си и своята личност, да се различиш от останалите.Всяка кола е шедьовър. Гледаш ги и не можеш да им се нагледаш, не заради материалното, а заради красотата им и за да не бъда егоист пожелах да я споделя и с Вас.

Малките и невинни същества

Скоро време оглеждали ли сте се около себе си? Аз го направих с фотоапарата си и резултата, които се получи ме удиви.Надявам се и Вие да изпитате същото като мен, когато гледате тези малки дечица. Хубаво ги вижте! Тези очички казват много, просто трябва да имаме сетива, за да ги възприемем.Нека, веднъж, не те, а ние да им подражаваме, така на Земята ще настане Рай!

Неземна красота

Неземно красиви! Такива са птиците, същества от Бога създадени, пленяващи те с невероятната си грация на всяко едно движение. Наблюдаваш ги и не можеш да си обясниш, как с такава лекота се стрелкат в пространството и същевременно се отпускат в него и въздушните маси ги подемат. А отдолу, отдолу с цялото си великолепие танцуват лебедите. Те не са само бели, а сред тях са и братята им - черните лебеди.Може ли да си представите какви удивителни чувства изплуват в съзнанието на човек при вида на тази царствена птица?! Да стоиш на брега на езерото и да се взираш, а те да са на една ръка разстояние, това е просто - неописуемо!Погледнете ги и Вие им се порадвайте. Знам че не е същото, както живият контакт, но все пак е частица, възможност да видите обаянието на птичето царство.

"Светът е оцелял, защото се е смял"

Обичам да пътувам, пътешествието за мен е начин на живот. Пътувайки, аз съпреживявам и изпитвам палитра от чувства, които нахлуват в мен и ми вдъхват сили, изпълващи съществото ми.Така започвам разказа си, защото моето увлечение и страст към "скитанията" ме заведе в един много добре познат за мен град, град със значимо наследство в нашата история и този град е Габрово. Познавам го от предишните си пътувания, но винаги съм се завръщал и винаги съм откривал в него нещо ново и красиво.Този път поводът за поредната ми екскурзия с приятна и задушевна компания, бе да посетим Домът на хумора и сатирата (при нас повод винаги се намира, че дори и да няма, важното е да странстваш). Така ние пристигнахме, закъдето се бяхме запътили, въпреки времето, което се опитваше да ни възпрепятства, въпреки всичко.Пред дверите на музея ни посрещна емблемата на българската хитроумност - Хитър Петър, изпънал се назад върху цвилещото си магаре и встрани разположените фигури на героя на рицарския роман - Дон Кихот и неговият верен оръженосец Санчо Панса. Още при срещата на погледа ти с триизмерните железни образи на тези герои, отвътре ти става едно топло и приятно от общопознатото. Една лека усмивка се проплъзва по лицето ти и въпреки дъжда, сливащ се върху ти, човек се спира за момент, за да им се порадва, за да ги види отблизо, за да се докосне до тях.Продължаваш пътя си напред към касата за билетчета и един любезен чичка с приповдигнат и зареждащ глас те пита: "Има ли студенти?", за да ти подаде билета и да навлезеш в дебрите на изкуството и да усетиш атмосферата на българското, запечатана и ограничена в този ареал. Учтива служителка веднага поема щафетата и ни пренася в една от постоянните зали на музея (общо и с другите правят 10) и надълго ни разкрива за предприемчивия, остроумен и пестелив характер на габровеца, за неговата изобретателност, граничеща по мое мнение с гения. Представя ни колекцията от чаши, които притежават габровци и как за всеки повод си имат такава - за неканени гости, за гости с брада и мустаци, за студенти (една чаша състояща се от две половинки и практически с една чаша пият двама души) и още други, с много интересни приложения.Накрая, завършва представянето на музея в общите му щрихи и ни подава брошура с пожелание за приятно изкарване по време на нашия престой в него.Така на главната страница на брошурата моя поглед съзира и мотото на Дома на хумора и сатирата, който гласи: "Светът е оцелял, защото се е смял" и още с първите прочити по стените на залите ние усетихме с пълна сила значението, което са вложили в този девиз. Изрази от сорта на: "Ела ми на гости, че да ти покажа как гощава съседът." са показателни за габровския хумор; също така съществува слухът, че габровци нощно време си спирали часовниците, за да не им се износват стрелките и че си купували кокошки отвъд Балкана, след всеки тунел, за да си мислят, че се е съмнало и снасят по едно яице; "…слагат кранчета на яйцата, та да си източат толкова, колкото им трябва - зер цяло яйце е много за една чорба!"; "..режат опашките на котките, за да се затваря по-бързо вратата след тях и да не изстива стаята." За това и на празника на града те ритуално режат опашката на котката, която се съхранява през годините в музея. Съществува и още една много интересна котка там, направена е от, ако не ме лъже паметта, 100 или 200 кг пирони. Една от служителките ни разказа това и как това изобретение на изкуството е издържано напълно в габровски стил - от нищо да направят нещо.До тук ще спра историята си и ще кажа само:Това е не просто музей, а МУЗЕЙ, който сериозно популяризира чувството за хумор, което не познава национални граници, а признава единствено свободното движение на хора, смях и веселие. Изграден е върху основите на стара кожарска фабрика на 1 април 1972 г, когато това място се намирало в покрайнините на градчето. Сега Габрово е утвърден международен център на хумора и сатирата и неговият музей си поставя целите: да събира и експонира хумористични произведения на изящните изкуства; да изучава произведенията на хумора и сатирата във фолклора и карнавалите на народите по света; да поощрява приемствеността в хумористичната традиция и творчество; да популяризира онзи съзидателен общочовешки хумор, който сближава, а не разделя хората по света.Нека и ние всички хора, се присъединим и да осъществим заедно целите на този "храм на смеха"! Успех на всички!

Мечти

Живеем в XXI век. Нашето забързано ежедневие ни разкъсва и сме вглъбени в мислите си, които възникват в нашето съзнание. Дали сред тях има кътче за мечтите?! Трябва да има, а ако няма, нека всеки човек намери подобно място за себе си - така животът му ще бъде по-ведър и по-щастлив. И колкото повече мечтае, толкова по-топло му става в душата. Не напразно е поговорката: "Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му". Да бъдем значими хора с искрени желания, бликащи от сърцата ни, защото, когато човек истински иска нещо, то се случва. Наскоро гледах предаване по телевизията, където един осемнадесетгодишен младеж изказа същото мнение, че щом искаме нещо, ще си блъскаме главата и все някога ще стане, няма как иначе, така че просто трябва упоритост и постоянство. В Библията пише: "Поискай и ще ти се даде". Нека мечтаем за хубав живот и като го постигнем, да помогнем и на другите, да се докоснат и да заживеят в него, да се движим с мисълта: "Аз трябва да имам, че да мога да дам!"През вековете и до днес мечтите са първият двигател на битието. Велики учени са извършвали открития, именно поради тази причина, че те са имали мечти и желания да ги постигнат, въпреки мненията на другите. Така например свещеник в миналото не вярвал, че човек някога ще може да полети, но взело, че се случило. И то от кого? От неговите двама синове. И това, ако не е един от многобройните парадокси, здраве му кажи.Странно нещо е животът.Мечтателите ги смятат за хора с "вятър в главата", но доста често се оказва, че тези, които го твърдят, са били с твърде "спарено" и консервативно мислене. Ако не са били тези с "вятъра в главата", да сме си останали в каменната ера, така че: Хора, грабете от живота, защото мечтите са цели, а целите, щом веднъж са поставени, нашият мозък по един или друг начин търси постоянно решенията, докато един ден ги открие. Тогава сами ще се убедите, че човек е хубаво да има богато въображение!Започнахте ли да мечтаете вече?!

Моята версия...

Живеем в един динамичен и изпълнен с премеждия и превратности живот, където личността е подложена на изпитание във всеки един момент от него. Това са тестовете на живота - солта и захарта, които като вихрушка се смесват в едно и ние сами определяме развръзката. Кое ще надделее, зависи изцяло от нас! Дали щастливите мигове ще доминират, нека да наложат "диктатура" или моментите на нещастие ще им се противопоставят, го определяме ние, тези, които сами ковем съдбата си. Да хванем здраво чука в ръцете си и с нашия ум като длето да издяламе изящество в живота си, да "издяламе" правилните отговори, които ще ни допринесат за нашето добруване. Нека смелостта и целесъобразността бъдат водещите, тъй като, за да се изправиш лице в лице с тестовете на живота се изисква смелост, която е необходима винаги при впускането ни в едно ново начало и целесъобразност, с която правилно да отсъдим действията си. Битието е сложен въпрос. Съставен е от безброй подвъпроси, от които възникват нови и нови. Такъв е въпросът и за нашето съществуване. Защо живеем? Каква е нашата мисия? Какво ще оставим след себе си? Отговори, които ни вълнуват, измъчват съзнанието ни. Желаем да надникнем в голямата книга на живота и като в учебник по математика да видим решенията. Но не! Нямаме този екземпляр в нашата библиотека и се налага сами да определим правилното като се уповаваме на опита и знанията си.Длъжни сме да издържим изпита с отличен, заради нас, но и заради другите, тъй като, ако ние сме се справили с теста ще подкрепим по този начин и останалите, като им бъдем опора и пример за бъднините, стимул и гордост.Нека всички ние сме пример за подражание като оставяме светлата диря след себе си. Като зорницата в нощта да проправяме пътя на невзрачните към светлото бъдеще, където ги очаква щастието. Знаейки вече пътеката, те ще проправят път и за следващите, на нашето голямо семейство - човечеството.

Върнаха ме в първи клас!

Чудя се откъде ли да започна разказа си, защото и аз не мога да му хвана края?Занимавам се с интернет продажби и като такъв търговец правя доставките на клиентите си посредством куриерски и пощенски услуги. До този момент извършвах доставките на купувачите чрез Econt - куриерска фирма - и съм много доволен, но сега се налагаше да "се възползвам" от услугите на "Български пощи" тъй като купувачът го изискваше и тогава за мен настъпи истински ад.Всичко започна с голямото ходене преди празниците, но нещо и тогава не работеха и затова аз трябваше да изчакам търпеливо да преминат, че да си свърша работата. Дочаках този момент, но ако знаех какво ми предстои и пред какво трябваше да се изправя, нямаше да се осмеля да го повторя. Имах два колета, с които се придвижвам до най-близката ми пощенска станция. Там ме посреща любезна лелка и след половинчасов диалог и обсъждането на какви ще бъдат по-подходящите кутии, установяваме, че точно тази услуга ще може да бъде извършена в централна колетна служба. "Вдигам си гълъбите и дим да ме няма", че вече съм там, часът беше 11.30. Служителката ме посрещна с въпроса: "Нямахте ли кутии, в които да сложите пратките?" Аз й отговорих, че нямам и предполагах, че те имат, но в крайна сметка съм грешал. Както и да е, намерих така търсените кутии в багажника на колата си и се върнах отново на гишето, сега трябваше и да опаковам нещата си. През всичкото това време идваха други хора, за да се оплакват, че от Германия за пореден път не пристигат колетите и че вече две седмици не може да си ги получат. От Германия до България са за няколко дни, а за придвижването между подстанциите в страната са необходими повече от две седмици. Възмутеното момиче си търсеше правата и пожела да се оплаче на началника, но какво да чуе отсреща като отговор: "Може да отидете до г-н ...., но за съжаление в момента той е в обедна почивка." На този отговор тя вече не издържа и профуча през вратата. Друга жена пита за книгите си, изпратени преди празниците, но взе че се оказа, че минал 20-дневния период, точно изтичащ днес, и те взели, че ги върнали. Следващата жена се оказа със същия проблем, макар да са минали само 17 дни. През това време аз си стоя отстрани с кочана хартия, любезно предоставен ми за попълване и се чудя дали да си изпратя нещата вече или не. В крайна сметка се решавам, нали съм започнал, да докарам работата докрай. На 8-те бележки трябваше да попълня по 20 пъти собственото си име и имената на клиентите си + адресите, телефоните и откъде са. Пиша ли аз и си пиша, като дете в първи клас и наказан ученик и усещам, че брадата ми започва да расте. Вече започвам да пуфтя, казвам на служителката, че с куриерската фирма само съобщавам необходимите данни за 5 минути и съм готов и че това си е цяла философия, а мъжът до мен казва: "По-лесно ще продадеш Айфеловата кула, отколкото да пуснеш колет по Български Пощи." Аз се усмихвам в знак на съгласие и продължавам да попълвам.Часът е 13.00 - почти сме готови.Сега пък какво стана? Погрешна касова бележка. Така и така съм там, ще почакам още малко, а търпението ми вече се изчерпва и тъкмо си мислех, че идва края, тя ми казва: "Оооооо, ами отзад не сте си написали името, дайте си и личната карта, дата на издаване, град, подпис, ако може и да напиша какво е било времето, когато е издадена личната карта - само това остана да не попълня.Излязох навън в 13.30 часа, а времето беше дъждовно, защото Български Пощи бяха се постарали. Сега чакам да получа записа с парите си и дай Боже да пристигнат! Амин!

Емен

До село Емен, великотърновско, на 20 км. по посока София, се намира екопътека Негованка. Тя е първата екопътека в България и се разполага в Еменския каньон. Името й произлиза от латински и означава "къса река с близък извор". Протичаща в Средния Предбалкан, тя е близо 60-километров десен приток на река Росица. В началото на каньона се намира пещерата, свързана с повърхността с естествен вход и асансьорна шахта.Еменският каньон е обявен за защитена територия през 1980г. В скалите на пролома са направени стъпъла и мостове, с помощта на които се стига до мястото, където се разкрива великолепна гледка към долината. В края на каньона се намира водопадът Момин скок с височина 10 м., който образува чудесен вир, използван за плаж.Това е едно приказно място, което те запленява и развълнува сетивата ти. Тук човек става в унисон с природата. Тя го запленява и възхищава.Аз бях там, направете го и вие!!!

Пътуващият магазин

Това е история за моята уникална баба, която е на 80 години.Обичам да пътувам и до сега никъде не съм виждал подобен аналог. Сутрин се събужда в ранни доби, за да се приготви и накипри. След това излиза навън и си преглежда "пътуващия магазин" - триколесна количка, снабдена с отделение за продукцията и кантар за премерване на стоките - нещо невиждано. Саморъчно моят дядо й я направил, може би трябваше да я пусне серийно производство, за да виждам и други такива в пределите, а защо не и извън пределите на нашата родина.След като е готова, запретва "крачоли" и тръгва към пазара.Триколката е с педали и доста трябва да се върти, спирачките са контра, а климатикът е според времето. С нея прекосява целия град от крй до край, докато достигне заветната си цел, където прекарва цял ден.Вечерта се прибира, като отново прекосява същия маршрут и поздравява отново градчето. Изкарала е няколко лева, но това не й пречи на другия ден да стане отново рано, за да се заподготвя за предстоящето й колоездене.Това е моята удивителна баба, с която наистина се гордея! Жена на толкова години, която намира сили да върши подобно нещо, сякаш е още тинейджърка! Да ми е жива и здрава!!!

Телевизионната кутия

Замисляли ли сте се за това, което гледаме по телевизията?Аз го наричам кутия, защото, както кутията служи да затворим нещо, така и телевидението поставя похлупак върху нашите мисли. Затваря ни там и оставя мирогледът ни да се простира единствено до стените на този илюзорен свят, като ни притиска отгоре и не ни позволява да надникнем в реалния живот.Питате се какви ги пиша ли?!Ами, както Ви казах, драги ми читателю, като размишляваме над въпроса: какво занимава нашето внимание зад екрана?, единодушно ще достигнем до извода, че ефирът е претъпкан с латиносериали и телевизионни игри, подканващи ни да изпратим поредния SMS, за да спечелим някаква награда или да подкрепим някоя тепърва прохождаща псевдозвезда.Защо ли е всичко това?Това е така, защото медията е една огромна машина за манипулиране, която цели да разсейва и отвлича вниманието на хората, като приковава погледа им в една точка. Осветява мястото, но встрани остава тъмно и мъгливо. Нямаме реална представа за нещата. Телевизията не информира, което е политика срещу хората в държавата. Иска се той да бъде марионетка като остава неинформиран и в неведение - така по-лесно се управлява и не си задава глобални въпроси за положението на страната, а се вълнува от "ежедневните проблеми" - кого ще изгонят и кой ще остане. Шекспир със своя Хамлет е твърде далеч с репликата си: "Да бъдеш или да не бъдеш?" - това е въпросът. Вместо в четене, времето се прекарва пред телевизионната кутия, която омайва и хипнотизира, промивайки мозъците.Затова съветът ми е към всички хора: четете и се информирайте, защото това е пътят към знанието и бягството от заблудата на телевизионния ефир. Не напразно е поговорката, че "Любознателността е най-ценното качество на силния ум". Знаейки, човек не греши и не оставя да бъде манипулиран. Направете го и Вие!

Балканският манталитет

Балканският полуостров е една смесица от хора и техните характери. Всеки човек носи в себе си нещо индивидуално, но ако погледнем в по-широк аспект ще видим, че хората от Балканите имат много сходни черти, базиращи се на общия им манталитет. А какъв е той?Балканецът никак не обича да работи. За него денят представлява неспирен купон. Той работи, за да преживява. Работата не е целият му живот. Върши я, за да може след това да се забавлява и наслаждава на живота. Някои смятат, че балканецът е наивен, но опре ли се до работа, той ще измисли последните изобретения на техниката, само и само да си улесни живота. И така възникна прогреса! Раждат се новите идеи. Мързелът поражда новите технологии, които да вършат работата вместо нас. За тези неща ни "сече пипето", но и за други не отстъпваме, като например в лъжите и измамите сме номер едно - европейците могат да потвърдят. Постоянно четем как някой нашенец откраднал, задигнал, измамил за нещо. Използваме си "акъла" как да дешифрираме кодове на банкомати, как да неутрализираме аларми и др. подобни.Бях на лекция на Бойко Борисов за престъпността ни извън границата и точно от там разбрах как нашенци се преобличат като техници и как те, посред бял ден,отварят банкомати и прибират парите най-спокойно от никого необезпокоявани.Всеки мисли за себе си и е на принципа - моето си е мое, твоето е и наше. Гледа да вземе, но не и да даде. Въпреки всичко, балканецът и в частност българинът, както Христо Ботев - силно обича и мрази. За него най-важно е семейството, останалото няма значение, защото в днешно време, всеки мисли егоистично, а не за другите. Така няма единство в обществото ни и допускаме разединението ни да даде път на беззаконието. А след това държават ни била такава, държавата ни била онакава. Чакаме други да дойдат и да ни оправят живота. Това няма да стане туко-тъй, а трябва сами да запретнем ръкави и да си изградим бъдещето.По-големите европейски страни са напреднали, защото хората там са работохолици. На тях им дай работа, а на нас дай ни забавления. Не ни е толкова добър животът, поради недостига на средства, но въпреки това се справяме.Балканците, това сме ние, такива, каквито сме - весели, купонджии и малко мързеливи!

Харолд и Мод

Действието се развива във Велико Търново, а театърът, който предстоеше беше "Харолд и Мод", от режисьора Йорданка Самсиева и в главните роли Валентин Станков и Цанка Цанева. Салонът беше пълен с хора, а ние трябваше да си проправим път до местата, откъдето щяхме да се насладим на представлението. Ослушвам се, оглеждам се и се наслаждавам на момента. Светлините на сцената загасват и ние, публиката, притаяваме дъх, жадни да узнаем предстоящото и това, което щеше да се случи. Програмата, която щеше да се представи бе по сценарий на бележития Колин Хигинс, родом от Нова Каледония, а заглавието на спектакъла - "Харолд и Мод".Представлението започна, тъкмо го чакахме с нетърпение, и историята на героите се разгърна пред очите ни. Това бе история за една нетрадиционна любов, трудно приемана от околните в заобикалящият ги свят, история за душите на двама, намиращи се в различни периоди на възрастта - тя е 80 -годишна жена, а той - тепърва е станал пълнолетен. Майката на момчето никога не разбира чувствата на сина си и затова той постоянно се измъчва, като си причинява физическа болка за удоволствие. Тя прави неуспешни опити да му намери половинка, която да го възвърне към нормалния живот, но безуспешно. Момчето, Харолд намира сам избавлението в лицето на една възрастна жена - Мод. Точно тя му показва правилния път, който всеки човек трябва да извърви, за да може да разбере смисъла на живота. За нея битието на човека се намира в малките неща, където човек може да попее, да потанцува, да се радва на заобикалящия го свят, без да му са необходими несметни богатства. Истинското богатство се намира в добрите човешки взаимоотношения, където светът е в мир и хармония.Впоследствие Харолд обиква Мод и й предлага брак тъкмо навръх рожденния й ден от нейната 80-та годишнина. Обстоятелствата обаче се стичат по друг начин - той разбира, че тя отдавна е била решила тъкмо на този ден да се сбогува с телесния свят, като поглъща свръхдоза сънотворни и на финала на сцената тя издъхва в ръцете му. Той я изпраща с прискърбие, но запазва в сърцето си житейския опит, почерпен от нея."Най-удивителното в моя живот си ти - Мод. След дните, прекарани с теб гледам с други очи на света. Разбира се, не всичко разбирам. Харесвам твоя поглед върху живота. Благодаря ти за всичко!"Светлините загасват и целият въздух в залата е нажежен от бурните ръкопляскания на публиката, която заслужено отдава почит на талантливите актьори.

Възхищение

Възхищавам се на една жена... на моята! Тя е тази, удивителната и положителна личност, изпълваща хората с живот, носеща винаги в себе си усмивката, която ти дарява щастие. За мен тя е всичко - моето минало, настояще и бъдеще! Тя е зората, изгряваща в сърцето ми и осветяваща пътя в живота ми. С нея се чувствам някак си по-добър и по-човечен.Звучи Ви странно?! За Вас може би, но това е така, защото просто не я познавате. Пожелавам Ви да я срещнете някога!До преди да се запознаем, да станем приятели, а след това, да прераснат отношенията ни в изпепеляваща любов, животът ми бе различен. Както във филмите, всичко стана някак си бързо и светкавично - докато се осъзная, вече живеехме заедно и не можехме един без друг. Не бях изпитвал подобни чувства. Тя ме плени с усмивката си, която не сваляше от лицето си, с нежността и всеотдайността й към мен, а това беше само началото. Мисля си, че въпреки малкото сърчице, което бие в гърдите й, има толкова любов в него, че би стигнала за целия свят. А моята същност бе различна, защото отраснах в онази част на нашата мила Родина, където действителността бе груба и жестока - т.нар. Северозапад. Децата още от малки си пускаха "благословии" за майките; разни неща се случваха като: тази мутра откраднала това, онази мутра гръмнала онова, въобще все "хубави" неща. Моето семейство също не беше от "розовите". Тя ми помогна да стана човек и то с главно "Ч". С нея разбрах, че и малките неща са от значение - дали ще бъде някоя мравчица, пеперудка или друга животинка, на всички им е дадено живот.Нима на нас, хората, животът е по-ценен от всичко живо на Земята?! Разбира се, че не! И точно това ме накара да осъзная, да бъда в унисон с природата и да не нарушавам природните закони. С любимата аз съзрях света около мен. Преди това не се вглеждах, не се радвах на красотата, която съществува, но която не съзнавах. Какво по-красиво от това да гледаш поля от цвета, да вдъхваш аромата им, да слушаш песента на птичките, докато се държим за ръце прегърнати. Какво по-хубаво от това да виждаш усмихнати малки дечица в парка, лъчите на слънцето, звездите в небето?! Няма нищо по-прекрасно от любовта, от нашата любов!С нея пътувахме и пътуваме по друмите на страната, а преди това не го правех.Неописуема е България! Тя ми я показа и ми отвори очите. И не само за това... Разбрах също, че много от близките и приятелите ми са ме използвали и че не са ми били никакви.Научи ме да готвя и сега си пати от това. Само ядове й докарвам, отвреме-навреме ми се получават нещата, но има още мноооооого да уча.Тя ме измъкна от сивото, скучно и банално ежедневие. Накара ме да търся предизвикателствата; да бъда самия себе си, да съм над всички като бъда различен, а не като стадото, като масата... И това продължава вече трета година и ще продължава, защото се ОБИЧАМЕ и се ВЪЗХИЩАВАМЕ един на друг!Благодаря ти, мило!

А Вие как живеете?

Щастливи ли сте? Радвате ли се на живота, макар да живеете в България и всичко наоколо да Ви се струва сиво? Изпадали ли сте в депресия? А питали ли сте се защо? Че и аз съм изпадал, но....има едно голямо НО...винаги съм се изправял на крака, въпреки всичко, въпреки сивото ежедневие, въпреки...Исках да Ви попитам прави ли ли сте някога някакъв списък, например, какво ще направите утре? Аз ли? Редовно си правя някакви списъци - понякога успявам да ги изпълня, друг път - не, а от време-навреме - отчасти. С всяка изпълнена задачка от "списъка" човек се чувства по-доволен от себе си, а и следователно по-доволен от живота си. Ето малко препоръки, за по-хубаво време, прекарано тук, на Земята - нека бъдем кулинари в собствената си кухня, наречена НАШ ЖИВОТ.1.Бъдете оптимисти - радвайте се бе, хора! Къде изчезнаха усмивките? Развалете деня на тези, които са омърлушени с една единствена усмивка, защото да се усмихваш е заразно - пренасяйте я тази зараза! Тя ни е нужна! Радвайте се на малките неща- на цъфналото цвете; на малкото птиче, дошло да пее на прозореца Ви...има още толкова много неща, на които си заслужава да се порадваме!2.Четете бе, да не би да Ви е страх, че ще станете късогледи?! Това се отнася особено за по-младите, някои от които не са прочели и една книга през живота си и четенето го смятат за демоде. Споко! Книгата нищо лошо няма да Ви направи - най-много да научите нещо ново и полезно! Не напразно хората са казали, че "Книгата е прозорец към света" - погледнете през този прозорец, има какво да видите и какво да Ви заинтригува.3.Спортувайте - да сте чували, че спортът е здраве?! Зарежете спорта, наречен "Прехвърляне на канали с дистанционно". Има редица други спортове, които Ви "чакат с отворени обятия". Тичайте, играйте баскетбол, волейбол и т.н. Всеки сам си знае какво му харесва и какво - не. Движете се - това е здраве и ще Ви се "наложи" да изхвърлите лекарствата от дома си. Какво по-хубаво от това (фармацевтите да му мислят?!4. Гответе - гледали ли сте филма "Рататуй"? Ако не сте, Ви го препоръчвам най-горещо. Там главният готвач Густо има една велика реплика, че "Всеки може да готви". Ами опитайте и Вие, де. Забавно е в кухнята - тъкмо ще зарадвате някой любим човечец. Даже след време може да издадете книга с рецепти и да научите някой друг да прави кулинарни изкушения.5. Отидете на театър, кино, изложба и т.н. - ще видите нещо интересно, ще научите нещо ново, а и може да създадете ново приятелство. Обикновено в тези среди човек се обогатява и духовно се извисява - направете го и Вие!6.Научете чужд език - идея си нямате колко е забавно понякога. Аз, например, в момента уча унгарски език - супер е забавно - понякога не мога да произнеса правилно някои думи и вместо да ми е тъпо, ми е много смешно. Езикът си е богатство - бъдете богати! Пожелавам Ви го!7.Пътувайте - където Ви видят очите. В България има много места, които си заслужава да посетите. Ако нямате достатъчно средства, направете като мен (когато е хубаво времето, де) пътувайте с колело, пеша, а ако имате и приятел до себе си, още по-добре.Аз само мога с тази статия да благодаря на половинката си, че ме "запали" по пътуванията! "Човекът е човек, когато е на път!"8. Засадете дръвчета, цветя - оставете нещо след себе си! Нека бъде зелено около нас - толкова е красиво и полезно! Да ни е чист въздухът!9.Обичайте - влюбете се в живота! Дайте си цялата любов - на половинката, на работата, на всичко хубаво въобще.Има още много възможности, но оставям на Вас да продължите списъка. Допълнете го и бъдете щастливи! Вие го заслужавате!

Да опознаем родината

Ще ви разкажа за историята, която се случи неотдавна, която сякаш беше приказка, история, запаметена и оставаща в съзнанието ми за вечни времена.Всичко стана спонтанно, не дълго обмисляно, планирано и кроено стъпка по стъпка. Идеята дойде от нея, онази светла и сияеща моя любов. До преди да я срещна не бях изпитвал подобни чувства и за мен те бяха новост. Трепетът в сърцето ми не угасваше и усещах една топлина отвътре.Така двамата потеглихме и то не с какво да е, а с колело и в случая то бе едно. Взехме в раницата най-необходимото - завивка, няколко прибора, тиган и бутилка вода, а за останалото щеше да се погрижи чичко паричко в магазина.Това бе първата ни далечна дестинация с велосипед. С нея поставихме началото на нещо, което си казахме, че искаме винаги да ни се случва.

Разстоянието, което трябваше да изминем, се равняваше на около 40 км. и тъй като няма път за нашия превоз, се движехме по магистралата, стрелкайки се между профучаващите коли и огромните тирове. Въпреки това на нас ни беше хубаво, защото всеки миг бяхме заливани от поредица непознати чувства, изпълващи съществото ни, за които оставахме без думи. Колкото и да се опитвахме да обобщим видяното, изказаното оставаше твърде бледо, жалко копие на истинската действителност. Затова и двамата сякаш се бяхме разбрали и просто въздишахме по дивната природа, оставяйки се на нейното обаяние.

В такива моменти човек усеща, че живее.На драгият ми читател това може да му се стори твърде пресилено, че дори въздухарско, но за да го изпиташ, ти просто трябва да го изживееш. Тогава разбираш, че си отраснал в една великолепна и китна страна, която освен политиците и многото други проблеми, които си ги създават сами хората, е един малък рай на Земята. Рай, до който всеки сам трябва да достигне, като просто излезе навън сред природата и поспре, за да се заслуша и разбере, че не всичко е забързан живот с "натокани" и лъскави нещица, че за да е щастлив човек, му е нужно съвсем малко.Ще завърша с това лирично отклонение и ще се върна на разказа си за Нашето пътуване.

В крайна сметка пристигнахме до мястото, към което се бяхме отправили, изтощени и същевременно жизнени. Използвахме чичко паричко в магазина, за което споменах по-горе и излязохме над градчето, до което стигнахме. Там щяхме да се настаним през ноща. Имаше амфитеатрална гледка на местността и всичко се разкриваше пред погледите ни. Трябваше да си осигурим място на завет, за да не ни духа вятърът през ноща, тъй като щяхме да преспим под звездите. Подготвихме дърва за огрев и сложихме пилето на чевермето, докато нощта не ни обви в прегръдката си. Хапнахме, а след това с жената на живота ми гледахме към небосклона многобройните светукащи звездици и си мечтаехме.

Вечерта бе хладна, а впоследствие се оказа и опасна, тъй като се чуваше вой на вълци, но както се казва влюбените и смелите Господ ги пази, така и ние прекарахме ноща.На другия ден се събудихме с прегръдка, събрахме си бивака и се отправихме по обратния път заредени с енергия и любов един към друг.

Така че, приятелю, в крайна сметка: "Човекът е човек, когато е на път"!

За хората около нас

Историята се развива в едно малко селце, Могилино, на 28 км от Стара Загора. За първи път в живота си разбрах (чрез интернет), че някъде в България съществува такова място, а също така потресен от осъзнатото. Кейт Блюит направила документален филм на дома в селото, като кадрите от него се равняват на живота, който всички сме виждали в най-бедните африкански страни - недоимък, глад и мръсотия. Това е дом за деца с увреждания, където те са забравени от Бога, захвърлени на произвола. Живеят ден за ден, не знаейки дали ще оцелеят до следващия.В дома има 90 дечица, от които умират 3 през периода на заснемането на филма ( за 3 месеца). Обстановката е ужасяваща: прекарват нощите си всички заедно в помещения, които се заключват и се оставят така чак до другия ден,когато идват служителите; събличат ги голи и ги изкъпват заедно, след което си вземат дрехите някъде от купчината, кой каквото свари, макар и различно, нечифтно - те са доволни. В следващия момент забелязваме, че насядали тук-там из стаята те прявят еднотипни, конвулсивни движения, нещо тъй болно за наблюдателя встрани.Тези малки примери не са достатъчни да се опише битието на тези невинни същества, живот тъй суров и безжизнен, лишен от всякакво бъдеще, живот в очакване на края, на свършека на техните мъки. Но това ли е решението? Нима би трябвало да бъде така? Защо да съжаляват, че съществуват като има възможност да бъдат щастливи, дори в сегашното им положение?Решението е просто. Трябва да има средства и специалисти, които да поемат на плещите си този отговорен товар като го задвижат към прогрес и развитие.Това по-горе написаното наистина, както и Вие-уважаемият читател смята не е никак просто, но аз имах нещо друго предвид, когато го пиша, а то е с една дума, желание! С него се отварят дверите на многобройните възможности, защото човек без желание, никога не изпълнява целите си пълноценно. Едва тогава тези светли хора, защо да не сме и ние, биха вдъхнали живителни сили в бездушно-бродещите душички на сирачетата. Този случай, за който обръщам внимание не е еденичен в нашата, иначе европейска България.Състоянието на домовете в страната ни са в положението на румънските си еквиваленти преди 15 години. Нещо невъобразимо за уж съвременния свят, свят който е бездушен и безмилостен, и в който подигравателното и обидното отношение се толелират, дори се одобряват от иначе "мислещия" социум.Затова апела ми към теб читателю е да бъдеш преди всичко Човек и да се отнасяш топло и с разбиране към хората в неравностойно положение, затворени далеч от цивилизацията в закътаните малки селца!!!

Смисълът на живота

Животът е един затворен кръг от множество цикли. Той се завърта под напора на природните сили и всеки тръгва по своя коловоз, не знаейки, накъде ще го отведе. Това е една сложна машина, с множество колелца, всяко, от което има своето значение, независимо от размерите си.То определя хода на движението, така че в живота, значение имат малките неща, тези които довеждат до по-големите и по-големи същности от битието.Всичко това, вече казано, е тясно свързано с взаимоотношенията между хората, и че светът би се превърнал в Земен рай, ако обръщахме внимание на незначителните, на пръв поглед, неща: да кажеш благодаря - за обслужването, на жената в кварталното магазинче, от което си пазаруваш всекидневно; да проявиш разбиране към изнервената жена зад гишето, занимаваща се с билетите; да се наведеш и да вземеш, изхвърленото на земята късче хартия, за да го поставиш на мястото му, където по принцип трябва да бъде и ред подобни, както посочих по-горе, малки наглед неща.Човек по своята природа е алчно същество, искащо повече и повече, макар да няма нужда.Това е характерната привичка на хората - постоянно да задоволяват капризите си. Това трябва да се промени или живота на Земята ще продължи да се съкращава с всеки изминал ден от нашето нашествено пребиваване. С многобройните си желания, човек загубва сигурните неща, докато търси несигурните, въпреки че трябва да бъде предоволен на даденото му от Господ!Защо ли? Ами защото, ако Му благодарим за всичко, което ни е дал, нямаше да имаме време да се оплакваме от положението си и да продължаваме с прищявките си!!! Не напразно, една мъдрост гласи, че малките неща съществуват благодарение на реда, а големите благодарение на хаоса..., и така, ние сами трябва да желаем да постигнем ред в объркания ни свят.Какво му трябва на човек? За повечето хора,това е материалното, а не трябва да бъде така!Човек се нуждае от разбиране, от топлина, щастие и любов! Как да го постигне? Много просто, като първо започне от промяната в себе си. Това е първата стъпка, която е и най-трудната, защото се преминава границата на обичайното и се отива в необятното, което е ново, различно, а за някои дори страшно.Но, от значение са смелите действия! За постигането на хармония и удовлетворение от себе си, хората не трябва да предприемат кой знае какви смели действия, че да променят живота си към по-добро. Да вземем най- малкото, чрез което ще се променим, като изхвърлим маската на вечно намръщеното човече и я заменим с една по-нова маска, която да ни стане като първа кожа.А именно, тази на усмихнатия и харизматичен индивид! Едва тогава, ще забележите как светът ще се промени като с магическа пръчица. Сега отново ще попитате как и защо? Отговорът се крие в това, че хората са като огледалото, усмихваш му се и то ти се усмихва, намусваш му се и то ти се намусва, така е и с останалата ни дейност в живота. Не трябва да се сърдим на никого за неуспехите ни, защото ние самите сме ги предизвикали с поведението си!Така че, за да отговорим на въпроса за смисъла на живота, трябва първо да се поспрем и да се огледаме около себе си, за да вникнем в подробностите, които ни избягват и най-накрая, да постигнем желаното. А, кое е това? Според мен, а навярно и според Вас, това е щастието, което ще постигнете, мисля си, знаете как...